Из летните радости на морето
“Юлски ден. Рано призори яхвам колелото и се понасям по гладкия китон на евксиноградското шосе. Липите потрепват и се отърсват от нощния сън. Из пламналото небе светва като Божие око огнен къс от току що възхождащото слънце. Хиляди птички зацвъртяват из алеята от морската градина и изпълнят пробуждащия се ден с чиста радост и ликувание…
От Шокъра към “Хоризонт” надолу потрепва под утринните повеи дълга двойна редица тополи чак до морето. Посред буйната зеленина, лозя, ниви и позлатени от слънцето вили, спущам се от “Отдих” надолу покрай новата спирка “Ст. Чапрашиков” току до подареното от него за летовище място. Изкачвам към “Православен дом” и спирам за малко пред неуместния тук телеграфен стълб, зле заслоняващ прекрасната гледка към морето. Галатенският хребет, проточил се като огромен плужек далеко в морето, е обвит отсам Аспарухово в непрогледна мъгла…
Прехвърлям поглед през лозята, потънали в златен прах, към града. Варна още спи… Яхвам пак колелото и все още леко изкачвам стръмнината покрай красноизгледния кьошк на г. Бейкър нагоре.
Откъм Траката гледката на морето е чудно, величава. Оттук Галата има съвсем друг вид. Фарът не стърчи високо, а е сгушен ниско долу. Селото горе е потънало в зеленина; прозорци някои блестят от далечината и се загарят като грамадни брилянти. В бледа синева се губи далеко нос Емине, отсам се вижда устието на Камчия и вълшебната дъбрава, дето се потаи гостолюбивата хижа на “Родни балкани”.
Пред мене е разстлано морето – огромно, могъщо, безпределно. Една безкрайна водна шир. Сега, в ранно утро, тя изглежда без дълбочина, без гъстина, безплътна и ефирна – само една млечно-лазурна повърхнина, блестяща и преливаща, като някой огромен сапунен мехур, без плът и съдържание. Няколко рибарски лодки лениво очакват дребен улов. Охолни лозя и все лозя висят над морето…”
Петър Скорецки
“Из летните радости на морето”, Морски сговор, 1940, бр. 6.
