Яна Язова – писма от Варна

Из личната кореспонденция на писателката Яна Язова и проф. Александър Балабанов

Яна Язова и сестра й на варненския плаж.
Снимката е от колекцията на © Централен държавен архив

Варна, 14 юли 1940 г.

Мой малки Акселчо,

Чувствам се дълбоко щастлива, че съм тук. Сякаш съм била някъде на чуждо място и сега съм се върнала при миризмата на водораслите. Никога въздухът не е бил тъй чист и пресен от доскорошни дъждове, никога не се е носила тъй надалеч миризмата на морето, никога Варна не е била тъй привлекателна, никога не е била тъй пуста, никога не е бил брегът и тъй празен и красив. Няма много хора, има много кораби на пристанището, но пред митницата има една преграда и никой не може да се приближи до корабите. А всичките български са там, като железни сиви птици, завързани за синджир за пристанището. Идат и чужди, вчера дойде един белоруски, но от тях не слиза никой пътник с куфар или без куфар, нито когато заминават, пътници отиват към тях. Странно изглежда пристанището по тоя начин, като омагьосано. Войната затвори най-свободното – морето. Сега го гледам през лозето, дърветата, буйната трева и зелките в двора на Катето.

Неделя е и днес целия ден ще си прекараме тука. Довечера на 8 часа ше отидем да посрещнем Кольо. На него му правиха малка операция на зъба и затова остана в София. Чувам щурците, гледам морето, пиша ти на коляно, на стол под върба, в буйна трева, силно мирише на йод и море, сърдцето ми е изпълнено с щастие от морето, чувствам се като влюбена, като тайфун преминава в мен тая любов и другата моя любов, която постоянно ме държи за сърдцето, милва ме на гърдите си, шепне ми в морския въздух, духа ми с вятъра и все едно, все едно:

- Аз съм тоя, за когото ти мислиш, когато мирише на сол и водорасли и когато тръгват корабите без пътници, а ти гориш да те вземат. И да тръгнеш, ти ще дойдеш при мене, на тия гърди, които те отгледаха с вярност, на тия устни, които ти вдъхнаха живота, на това сърдце, което ти даде от кръвта си, за да живееш, мое дете.

Блазе на тия хора, които е събрала силата на съдбата от двата края на живота. Всичко да запълва една душа в тоя свят, в който хората тъй не си стигат.

Тошо е тука и вчера плувахме до саловете заедно, а после обядвахме в “Морско око”. Колко много ще бъда щастлива, ако знам, че си ми здрав и добре! Ти дълго няма да си получавал писмо с моето пътуване. Оттука трябва да иде до София с влака, а оттам с аероплана. Но ти ще знаеш, ще се усмихваш и ще чакаш със сигурност, че Мо ще те зарадва. Утре ще отида на пощата и там ще допълня и пусна писмото.

Целувам те силно по устните.

Твоята Моче.


Текстът е част от книгата “Мойра : Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов”, събрала кореспонденция от 1931-1946 г. Писмата са разчетени по оригинални непубликувани ръкописи, съхранени в Централен исторически архив. Те са автентичен документ за духа, идеалите и личностите, за културния живот и историческите сътресения, с които е белязана българската история през 30-те и 40-те години на 20 век.