10 ноември 1444 – Битката при Варна

До Варна близу, днес къде е глухо, пусто,
В поля блатисти и осамотени
Стърчат от четири столетия,
Тъжовно две могили с насипи зелени.
Това поле облича Черно море,
И чуваш шум на морските талази,
На изток виждаш Варненските кули,
На запад във мъгла Балканский гребен гази.
У тез могили надалеч от Полша,
Почива тиха храбра четица юнашка,
Погинала със краля си за Кръста,
Що сявга бил е знаме и хвала Поляшка.

Станислав Юлиян, граф Остророг
Превод: Др. Хр. Кесяков*

На 10 ноември 1444 г. край Варна се води последната решаваща битка, след която България в продължение на векове остава в границите на Османската империя.

За Битката на Народите е изписано много. Тук ще се опитаме да предадем историята според Ян Фулстин, преразказана от Никола Мирски във в. “Известник” през 1909 г. и препубликувана в Известията на Народния музей – Варна в началото на 1910 г.**

Никола Мирски започва изследването си, търсейки в архива на Женевската публична библиотека книгата на Ян Фулстин, посветена на някогашните събития. Интересът му е провокиран от направените проучвания от братя Шкорпил върху археологическите находки, открити при прокопаването на канала, свързващ Варненското езеро с Черно море.

В крайна сметка оригиналът на Фулстин, писан на латински, не се намира, но Мирски се натъква на друга библиографска рядкост: френския превод на Франсоа Бодуен, издаден през 1573 г. и озаглавен “Histoire des rois et princes de Pologne, composée en latin et divisée en XX livres”. Предлагаме ви резюме на историята, такава, каквато я е описал Ян Хербурт де Фулстин.

***

През септември месец 1444 г. обединената унгарска и полска армия начело с младия полски крал Владислав III Ягело и под предводителството на Янош Хуняди напуска Сегедин. В книгата на Фулстин четем: “Турците били вече пуснали на свобода пленниците-деца и предали крепостите, както обещали. От друга страна хората на Владислава имали пред вид, че силите им не са достатъчни за една такава голяма война, каквато предприели и че войниците им били значително по-малко по численост, отколкото в по-предишния им поход. Защото липсували мнозина от тези, които били както в Унгария, така също и в другите христиански земи”.

На трети ноември войските на Владислав преминават Дунав при Оршова и спират край Никопол, където кралят се среща с Влад II Цепеш – Дракула, който му се извинява, че му се е наложило да сключи примирие с турците. Влад Дракула, като вижда малобройната армия на Владислав, се опитва да го убеди да се върне, но след като не успява, му отстъпва четирихилядна конна войска и собствения си син, за да участват в битката.

Завзети били Шумен, Провадия и Преслав, но междувременно се разчуло, че наскоро абдикиралият в полза на сина си Мехмед, султан Мурад II, е преминал в Европа с четирийсетхилядна войска. Оставя Мехмед да защитава Одрин, а самият той се отправя на север.

Новините не разколебават Владислав. В хрониките на Фулстин е записано:

“На 10 ноемврий той бил на лагер във Варна, който се предал преди няколко дена. […] По това време кральт имал едно подуване на крака си, и по тая причина вместо него, Jean Huniad дал заповед и развил войската в боен ред. […] Най-после, неприятелските войски се явили и нападнали дясното крило на Владиславовата войска. […] От другата страна кральт и Huniad се сражавали и отблъснали турците на около две левги. […]”

Според Фулстин Владислав и хората му се връщат да помогнат на търпящото поражение дясно крило и претърпяват временен успех, обръщайки неприятелите в бяг. След като побеждава турската кавалерия, кралят се насочва към пехотата под ръководството на самия Мурад и на Караджа паша. Владислав е придружаван от ограничен брой поляци, тъй като Хуняди се заел да преследва побягналите турски войски.

Кралят се оказва обкръжен от многочислената неприятелска армия и се изправя пред две възможности – или да се опита да се спаси с бягство, или да влезе в бой срещу еничарските войски. Успява да убие Караджа паша, но според свидетелствата конят му е посечен под краката му, а самият той е обезглавен. Турският историк Солакзаде твърди, че султан Мурад заповядва отсечената глава на Владислав III Ягело да бъде отнесена в Бурса, където била побита на кол и разнасяна из улиците на града.

Всъщност действителната съдба на младия крал остава неизвестна. Допуска се, че тленните му останки са били погребани в общ гроб край Варна. Дълго време опечалените му сънародници отказват да повярват в гибелта му. Носят се дори и слухове, че след поражението на армията си се е оттеглил в отшелничество.

***

По време на Кримската война в състава на турската армия служи и полк от поляци и други славяни под предводителството на поляка Садък паша (М. Чайка Чайковски). Военните от този полк през 1856 г. поставят гранитен обелиск върху могилата Мешели тепе, където се предполага, че е загинал Владислав. На четирите му страни е бил издълбан на полски и английски надписът: “На крал Владислава III от Ягиелони и на полските рицари, паднали до Варна на 10-й ноемврий 1444 г. – От полската дивизия под предводителството на Влад. граф Замойски, 3-й май 1856 г.”

“Паметникът бил съграден и надписът издълбан от Станислава Юлиян граф Остророг, капитан на 5-й полк от полската кавалерия (улани)”, пише Карел Шкорпил. Графът посвещава и стихотворение на трагично загиналия полски владетел.

Няколко дена след издигането и освещаването на паметника той бил съборен от местното население, което вярвало, че отдолу били заровени скъпоценности.

През 1907 г. Варненското археологическо дружество поема инициативата за съграждане на паметник на Владислав III Ягело, наречен Варненчик. Създава фонд за набиране на средства и изисква от варненската община една могила, намираща се в продължението на улица “Таш-йолу” (сега бул. “Владислав”), върху която да се издигне обелиск в памет на краля. В заседанието на дружеството от 17 юни 1907 г. председателят Херман Шкорпил дава предложение село Пашакьой да се преименува във Владиславово – понастоящем квартал на Варна.***

През 1924 г. на мястото е изграден мемориален парк по проект на Антон Новак, а на 4 август 1935 г., с решение на Министерството на войната и по инициатива на полковник Петър Димков, е открит паметник-мавзолей на Владислав III Варненчик по проект на архитект Антон Франгя.

***

През 1964 г., в чест на 520-та годишнина от битката при Варна, паркът е разширен и променя своя облик. Открит е Музей на бойната дружба на народите. През същата година там е издигнат и паметникът на главнокомандващия Янош Хуняди.

Новите музейни сгради и паметници са дело на Варненска проектантска организация и архитектите Камен Горанов и Йордан Юруков.****

* Остророг, Станислав Юлиян. До Варна близу… : [Стихотворение] / Станислав Юлиян Остророг. // Известия на Народния музей – Варна (Варна-), I, No 1, 01/01/1908, с. 5. (към Дигитална библиотека)
** Мирски, Никола. Битката при Варна / Никола Мирски. // Известник (Варна), XI, No 47, 03/10/1909, с. 2-3; No 48, 12/10/1909, с. 2-3. (към Дигитална библиотека)
Мирски, Никола.Битката при Варна в 1444 г. : (Според Фулстин) / Н. К. Мирски. // Известия на Народния музей – Варна (Варна-), III, No 1, 01/01/1910, с. 85-88. (към Дигитална библиотека)
*** Шкорпил, Карел Вацлав. Паметник на Владислава / Карел Вацлав Шкорпил. // Известия на Народния музей – Варна (Варна-), I, No 1, 01/01/1908, с. 71-73. (към Дигитална библиотека)
**** Георгиев, К. и др. Дружба, скрепена от вековете : Тържествено откриване на Парка-музей на бойната дружба от 1444 година / К. Георгиев, Т. Янчев ; сн. А. Пилибосян. // Народно дело, бр. 226, 22 септ. 1964, с. 1, 3.