Морето е моят живот! – II част

Във втората част от спомените си проф. Гочо Гочев разказва за другото лице на морето – бурното и сковано в лед море.

Делфините! Излизаха с десетки на Кокодивския бряг и след малка „почивка” се връщаха във водата. Не се бояха от човека. Виждал съм ги да плуват край самия многолюден градски плаж във Варна, срещали сме се и навътре в морето. Прошуми край теб, после се гмурне в дълбините и след секунди само стоманеночерният му гръб проблесне на повърхнината на стотина метра от смаяните ти очи. Не бях слушал още за легендите около тях, за спасяването на давещи се деца, за своеобразната им „азбука”, която днес учените искат да разгадаят, за мъчителното им раждане, когато майката търси силно вълнение, за да се появи на бял свят малкото.

През последните години делфините почти изчезнаха. Морето край Кокодива сякаш опустя, намаляха и есенните стада от пасажна скумрия, които те гонеха към бреговете. Ловци с карабини тръгваха със своите лодки на поход. Биеха ги заради маслото, нужно за машините. А от месото правеха вкусна пастърма, която в ония гладни години беше вкусна и питателна храна, истински деликатес за пиячите.

Варненският вълнолом! По време на бури вълните го заливаха от край до край. Виждал съм не веднъж, как страшните им удари в гранитната стена издигат стълбове пяна, която пада отвъд, в тихите води на пристана. В такива дни рибарските лодки търсят подслон, но не всички успяват да изпреварят бурята. Имало е урагани, когато целият залив завира като огромен котел от пяна, вълните идват отдалеч, разбиват се в скалите на нос Галата и бясно връхлитат към градския бряг. Тогава синият цвят на морето изчезва и целият залив побелява. В тия мъчителни часове близките на рибарите запалват кандилата и коленичат пред иконата на Свети Никола. Молят се за своите бащи, братя и мъже.

Помня морето, обхванато от ледове. Какви зими са били през 1928 и 1941 г., за да се скове едно сравнително южно море! От 1928 г. спомените са ми по-бледи. Ледените блокове се влачеха от север към плитките крайбрежни води. Цялото Гебедженско езеро замръзна и по неговата дебела заледена кора млекарите от близките села съкращаваха с шейни пътя си до града.

Беше златно време за кънкьорите, особено за щастливците, които притежаваха по чифт никелови кънки и удобни обувки. Казах „чифт”, защото имаше и такива като мен с една ръждива кънка, която замръзналите ми пръсти зъвързваха с връв към овехтялата обувка. А край нас профучаваше като дявол по дългия замръзнал канал, който и днес съединява морето с езерото, високата фигура в черно расо на местния католически свещеник, най-големия майстор-кънкьор в нашия град. Летеше със своите блестящи кънки, поставени на специални обувки. За нас, малчуганите, бе истински идол този „летящ холандец”, чиято дълга червена брада бързият вятър развяваше като знаме на победата. Гледахме с възхищение и завист, докато се вкочаним от студ и тръгнем към далечните си домове.

Всъщност най-силните ми спомени от заледеното море ме водят повече към сушата, към „зимата-капан”, както я наричат добруджанци, когато дебелият до два метра сняг откъсне понякога за месец, пък и повече, селата едно от друго. Така беше през 1941 година. И Каварна потъна в снежния капан. Пътищата към Добрич и Варна бяха затрупани с огромни преспи. Глутници вълци бродеха из пустата добруджанска степ, слизаха до крайните къщи, често слушахме техния вой.

Морето беше опасно за малките моторни лодки, които свързваха Каварна с Балчик и Варна. Опасно не само с ледовете, но и с мините си, които бурите бяха откъснали от котвите им и те свободно плаваха по водната повърхност като черни калимявки.

Виж и: Морето е моят живот! – I част