Градът, който проговори български малко по-късно

Варна, след като оставих чантата си в хотел “Росия”. Тоя хотел, въпреки името си, нямаше нищо руско, ни славянско, ни българско. Домакинът е маджарин и булката е също, което ѝ се прощаваше за вкусните ястиета, що готвеше; слугите гърци, келнерицата немкиня, гостите на трапезата гърци и италианци!
Реших най-напред да посетя тъй хвалената морска градина. Улицата, магазините, дюкяните имаха български надписи, но когато попитвах хората у тях за пътя до градината, отговаряше ми се на турски, на гръцки или на непонятен български език, като ми сочеха посоката, из която да вървя.

Забърквам я скоро и продължавам към едно кафене, което има надпис на вратата: Неутрално кафене! Питам пак за приморската градина дебелия почтен кафеджия, който седи на пейка до вратата, гологлав в едно положение неутрално, тоест ни буден, ни заспал.
– Приморска градина? Бу сокак тут! – и ми сочи тясната улица. Познавам, гагаузин.
Най-после излизам при морето и за да не падна в ново разочарование, питам вече един турчин, хамалин, по турски за градината. Той ми отговаря на същия език: – Иди там! Там е онова, дето дириш!
По насочването му спирам се пред жълтия стобор, който загражда една широка шуместа градина до морето. Но вратата не видя. Питам един дрипав хлапак там, пак по турски:
– Отде се влиза в градината ?
-Там завий зад ъгъла и ще видиш отворена врата – отговаря ми по същия език и ме изглежда с любопитство, като познава в мене чужденец.
Полюбопитствувах и аз да знам арменче ли е, гърче ли, или гагаузче и му зададох въпроса си на турски.
-Булгар! – отговаря той.
Признавам си, че от тоя отговор аз тъй се зарадвах, както бих се зарадвал, ако го чуех в Нагасаки или в Рио де-Янейро. И неволно го попитах по български:
– Тогава защо ми не говориш по български ?
– Ами ти защо ми говориш по турски ? – отговори той, ухилен лукаво.
Аз му дадох двадесет стотинки да му благодаря, че е българин.“

За положителните впечатления на Иван Вазов от Варна вижте тук

По това време Варна има многонационален характер и до средата на XIX век българите са незначителна част от населението му. Общия брой на варненското население при първото преброяване в княжество България през 1881 г. е 24 561 души, като по-голямата част от населението 36,25% посочва като матерен език турския, 6721 души посочват, че българският език им е матерен и това е 27,36% от населението на Варна.

Въпреки, че през следващите години се наблюдава тенденциозно нарастване на употребата на български език, видни лица и общественици са сериозно разтревожени от факта, че в ежедневието, в администрацията и на обществени места турският език се ползва повече от официалния български език.

През 1909 г., тогавашния кмет, Иван Церов издава Заповед № 471 с цел да защити българския език в града. Заповедта гласи:

„Подписаният Варненски Градски Кмет, понеже забелязах, че навсякъде из града продажбата на разни стоки, съестни предмети и др., става не на официалния български език, а на чужд, и че, ако това се остави да продължава и за в бъдеще, зле ще се атестират нашите национални чувства и стремежи, на основание чл. 64 от закона за градските общини, Заповядвам. занапред строго забранявам продажбата из града и околностите му, на разнос, на сергия и пр. да става на чужд език, освен на официалния български език.

Нарушителите на тая ми заповед ще се наказват с глоба от 1 до 50 лв., съгласно чл. 72 от закона за градските общини.”

На практика обаче  въпреки кметската заповед варненските жители продължават да не използват официалния език на страната в ежедневието си. Затова подсказва факта, че заповедта бива повторена и от следващия кмет на града Александър Василев във „Варненски общински вестник”, №4, 16 ноем. 1913 г.

През същата година е основано Варненското национално и културно дружество, чийто председател е Александър Василев. Дружеството отпечатва брошура в тираж 1000 екземпляра с призива “Говорете Български!”, оформена като малка книжка с 14 страници. В нея четем:

“Цели 35 години се изпълват от Освобождението ни и от създаването на българската държава, но във Върна- главният търговски град на България – наместо български език, който е официалният език на страната, продължаваме да слушаме, дори и от българи, все турски или гръцки по улици и стъгди, по тържища и сборища, по дюгени и кръчми, по гостоприемници и гостилни, в работилници и еснафски дружби, в учреждения и заведения, па дори и в български училища и военни казарми.

…Това, не ще съмнение, не е в интерес на държавата ни, толкоз повече че същината е друга – българите са грамадното мнозинство във Варна и, ако турски или гръцки език се употребява тъй много, то е поради голямата наша слабост към чуждото, както и поради лошия навик да пренебрегваме българския език, без да мислим, че първият признак, по който се съди за националността на един град, е езикът.”

Призиви да се говори на български език откриваме и в простичкото ежедневие на тогавашните българи що се касае до празници и веселие.

Във в. “Варненски кореняк” от 20 февр. 1940 г. четем спомени на Емануил Мутафов – учител и публицист във Варна. Той е чест автор във варненските периодични издания, в които публикува собствено творчество и критически текстове като ”Морето в поезията на Иван Вазов”, „Морето и Пенчо Славейков”. Един от първите популяризатори на българските народни песни свързани с морето.

“Спомням се как майка ми преди 40-45 години негодуваше против пеенето на тогавашната гръцка песен срещу нова година. Пъдеше певци и свирачи, ако не ѝ пеят българска песен.

…Всички ви ще прогоня! – заканваше се тя. Или ще ми пеете български песни или да се махате.”

…Колко горчевини понасяше тя от близки и далечни, но не преставаше да иска български песни да ѝ пеят.”

Днес Варна продължава да привлича хора отвсякъде и многоезичието се завръща по нов начин, но си остава българска по език и дух.

Използвана литература:

Вазов, Иван. Пътеписи / Иван Вазов . – София : Бълг. писател, 1974. – 571 с.

Церов, Иван. Заповед No 471 : гр. Варна, 6 Юлий 1909 година / Иван Церов. //Варненски общ. в-к, No 34-35, 28 юли 1909, с. 3-4.

Василев, Александър. Заповед No 742  : гр. Варна, 7 ноември 1913 година / Александър Василев //Варненски общ. в-к, No 4, 4 дек. 1913, с. 6.

Стоянов, Петър. Стара Варна : В първите години след Освобождението 1878-1890 / Петър Стоянов . – Варна : Стено, 1992. – 155 с.

Стоянов, Петър. Стара Варна : На границата между две столетия 1890 – 1912 / Петър Стоянов . – Варна : Стено, 1995. – 206 с.

Денчев, Борислав. Варна след Освобождението : Едно закъсняло възраждане на българщината / Борислав Денчев . – София : Анубис, 1998. – 352 с.

 Говорете български! . – Варна : Варненско национално и културно дружество, 1913. – 14 с.

Даскалова, Руска. Емануил Мутафов – един от последните варненски възрожденци / Руска Даскалова . – Варна : Стено, 2012. – 112 с.