Мария фон Батенберг – Спомени за едно смутно време
Из спомените на принцеса Мария фон Батенберг, сестра на българския княз Александър I Батенберг, за пътуването й до България. Книгата е обнародвана на английски, а впечатленията на авторката са публикувани в подлистници на вестник „Мир“ от 1930 г. Текстът е откъс от изданието „Спомени за едно смутно време“, издателство „Пейо Яворов“ – София, 1995 г.
Тук (във Варна) ни очакваше блестящо посрещане: приближените на Сандро господа начело с барон Ридезел, съветникът при кабинета Менгес, барон Корвин комендант на ескорта, адютанти, генералитетът, офицерският корпус, кметът, чиновници и духовенство, много дами и деца с букети. Под приветствените възгласи на стълпилите се посрещачи и звуците на химна, Сандро ни поведе покрай почетната стража към каретата. Тук също ни очакваха много хора и блестящ ескорт от конници в червени хусарски униформи със сиви кожени шапки – около петдесет души от тях ни напътстваха и във Варна.
Сандро и аз се качихме в голяма каляска със запретнати в нея бели коне, карана от чудесен стар виенски кочияш. На капрата седеше началникът на личната охрана Христо – предан на Сандро с неизменна вярност, офицер с великолепна фигура. Следваха ни Густав и барон Ридезел във втора карета, пред нас и зад нас яздеше ескорт, а редом с нашата каляска – един генерал, неколцина полковници и адютанти. Посрещачите от народа тичаха успоредно с нас, викаха и хвърляха цветя, по оградите и пред къщите стояха най-живописните групи хора, каквито някога бях виждала. Гърци и турци, забулени жени, фантастично пъстро облечени цигани, тук-там фигури в европейско облекло – пъстро, но много елегантно – и всички, всички ме приветстваха с възгласи и грейнали в усмивка щастливи лица. Дори затворниците зад зарешетените прозорци на един затвор, покрай който минахме, размахваха кърпички. Бяхме направо зашеметени, когато напуснахме града и войниците от един наблизо разположен лагер, наредени покрай пътя, подеха по руски обичай предаващо се от уста на уста безкрайно, нестихващо „ура.“
Пътувахме около четиридесет минути по брега, после се спуснахме надолу, за да стигнем имението на Сандро – „Сандрово“. Когато зад нас останаха и последните триумфални арки и около нас имаше вече по-малко хора, успях да се порадвам на красотата на южната прелест на местността. Непосредствено под нас започваше тъмносиньото море, а нашият път минаваше през лозя и зелени овощни градини, из които надничаха приветливи селски вилички. Слънцето припичаше жежко, позлатявайки жълтеникавите планински върхове!
Покрити с прах и разгорещени от жегата, стигнахме най-сетне в манастирската идилия на Сандро. Придворният пастор Кох и неколцина адютанти ни посрещнаха на двора, а Сандро ни въведе в нашето очарователно жилище. Новопостроеният дворец с кула и висок покрив във френски стил се издига на доста голямо възвишение над морето, но още не беше обитаем. А някогашният манастир Свети Димитър, в който намерихме подслон, се намира ниско долу, непосредствено до крайбрежните скали и напомня орлово гнездо. Състои се от няколко продълговати едноетажни постройки, разположени доста далеч една от друга, задните им стени са каменни, а предните облицовани с дърво. Килиите са разположени една до друга в съседните постройки и обзаведени крайно скромно. В главната сграда обаче се намират едно до друго пет големи, хубави помещения, с прозорци на задната стена, а на предната с големи врати, които извеждат на покрита дървена веранда, обрамчена с виещи се растения и цветя. От нея се влиза в прелестна малка градинка с акациеви дървета и много цветни лехи. Един парапет, непосредствено над морето, представлява преграда пред скалистата пропаст. Стаите имаха плътни завеси, постлани бяха с турски килими и обзаведени с най-големия комфорт, който дворецът в Русчук бе могъл да предостави. Трапезарията – дълга, ниска дървена постройка с много прозорци – приличаше, гледана от морето на Ноевия ковчег върху планината Арарат. От своето място на масата не виждах нищо друго, освен небе и вода и ако буря разтърсеше цялата постройка, както се случи в края на нашия престой, чувствахме се като на кораб.
В седем часа се състоя първата вечеря задно с цялата свита, в която имаше неколцина още непознати нам, но много хубави офицери от ескорта. Свиреше военен духов оркестър, настанен до караула в Сандрово, и докато под звуците на „Бедният студент“ и на „Веселите войници“ консумирахме вечерята, приготвена от готвач, служил някога при баща ми в Дармщат, аз имах възможност да гледам скъпото лице на Сандро, струваше ми се невероятно, че се намираме в югоизточния край на Европа на нос Евксинус.
След вечерята стояхме до девет часа навън на едно прелестно място над самото море. Музикантите свиреха тъжни мелодии, каквито ние със Сандро обичахме. В тихото море под нас виждахме една самотна светлинка, неподвижна, сякаш закована: тя идваше от една рибарска лодка. Вечер след вечер тя се появяваше все на едно и също място и това ми навяваше мисълта на самотното житейско корабче на Сандро върху бурното море на този свят.
