Спомен за варненските консули

Петър Тодоров Нейков е български дипломат и публицист, един от активните лидери на земеделското движение у нас.

В книгата ”Спомени” (1990) Нейков разкрива множество непознати факти от политическата история на България през първата половина на 20 век. В главата „Три крайморски години 1925-1928” дипломатът разказва за своето пребиваване във Варна, където през 1927 г. е избран за общински съветник, а малко по-късно и за заместник-кмет на Варна.

Любопитни за читателя са спомените му за „великосветския живот” в града и представителите на консулското тяло.

„… Предшествуван бях от славата на дългогодишен дипломат, чието име се носеше често в печата, и вратите на варненското „отбрано общество” се отваряха широко за мен.

Това общество беше предимно космополитическо и се движеше около оста на консулското тяло. Общество интересно главно по разнородност и пъстрота. В него имаше представители на много народи, които имаха по нещо общо с морето и със свързаните с него професии: далматинци, гърци, италианци, руснаци, евреи и две или три само български семейства, свикнали да общуват с чужденци.

Домовете, в които се приемаше, не бяха просторни, нито особено разкошни. Все пак някои от тях бяха обзаведени с вкус и домакините, които престолствуваха зад масите с чая, умееха да се държат като великосветски дами. Разговорите не бяха винаги висококачествени, но музиката често заглушаваше клюките. Единственият интелектуалец в компанията беше французкият евреин Левис, представител на „Драйфус”, необикновено съчетание на търговски усет и на просветен вкус за литературата…

Консулското тяло беше странна фауна. Сбирщина посредствени хора, неуспели в кариерата, чиято единствена спойка беше тежкото огорчение, че са изпаднали в европейския краен изток. Те си отмъщаваха с непрестанни сарказми по адрес на страната, на града и на самото общество, което най-редовно посещаваха… Без особени културни нужди и със съвършено слаб интерес към страната и нейния живот, те безочливо злоупотребяваха с обществените предразсъдъци на местния хайлайф.

С чувство на изгнаници, тези консулски представители нямаха поглед за природните красоти на града и околността. Морето в открития варненски залив може да не е особено питомно, макар и гледката да е великолепна, но никой не ще отрече, че високият бряг на Варна от градската градина на североизток, през лозята, край вилите, към св. Константин е един от най-живописните на света. Но приятелите ни консули бяха лишени от всякакво чувство към природата. Излетите им бяха противни и пешеходството – досадно.

Единственият им интерес се разкри, когато през лятото на 1926 се откри за пръв пат казино с игралня. Те станаха най-редовни посетители на игралните зали и всеки от тях имаше своя непогрешима система за сигурни печалби. Независимо от това, казиното оживи града, защото след затварянето на кюстендженското казино, всички страстни комарджии на Добруджа идеха редовно във Варна към края на седмицата. Играчите имат широка ръка. Ресторантите и вариететните градини около игралнята бяха пълни и през двата месеца, когато траеше сезонът, консулите изглеждаха по-примирени и по-достъпни…”