За военната музика и музикантите

На снимката е Илия Атанасов, роден във Варна, един от първите български капелмайстори, който от редови музикант флигорнист достига до поста военен капелмайстор на 29 Ямболски полк през 1911 г. За съжаление още при първите сражения при Чаталджа загива, заразен от холера.

По това време капелмайсторите на военните ни оркестри са предимно чехи. За това разказва в спомените си бележитият български композитор Добри Христов.

…С думата “музика” се запознахме, когато за пръв път чухме военните духови оркестри (банди). Те се наричаха “военни музики”. И дълго време за нас понятието “музика” беше не това, което слушахме, а самия инструментален хор – музикантски хор. Хармоничното, стройно и мощно звучене на военната музика ни омайваше. Нейните звуци ни действаха магично, привличаха и завладяваха ни духом и физически. В маршировка с войници ли бяха, на парад или в градината – малки и големи, ние бивахме около нея, марширувахме под нейния ритъм заедно с войниците, често и до казармата.

Военните музики бяха в ръцете на капелмайстори чехи. Във Варна на 8 к. приморски полк беше Тома Кулхавий. Опитен и отличен капелмайстор беше той. Всичките му музиканти бяха българчета и гагаузчета. За 3 месеца 12 годишният ученик влизаше в общия състав с кларнет, тромба, с алт-хористи и други инструменти.

Интересно е да се знае от какви деца се рекрутираше музикантския състав на военните музики. Това бяха деца на бедни родители, за които беше тежест да ги издържат в основното училище, или деца палави, непослушни, но такива, които с охота се съгласяваха да влязат в “музиката”. Виждал съм като дете музикантския салон на казармата. Пълно музикално училище – консерватория! Нито един без работа не стои. И в свободно време, определено за почивка, гледам малки и големи музиканти, които не снимат от ръце инструмента си. Не беше това от страх пред строгия капелник. Любов към новото изкуство ги грееше.

Неочаквано българинът се прояви като отличен техник музикант. Това радваше учителите им, но те не предполагаха, че българите ще бъдат годни и за капелмайсторство. Дори внушаваше им се, че това не е за тях работа. Но времето опроверга тяхната мисъл. По-събудените и по-даровитите българчета бидоха насърдчени да следват по музика за усъвършенствуване в чужбина. Едни със стипендия, други с риск и да гладуват, заминаха кой в Одеса, кой в Букурещ, Прага или другаде. Завърнали се със знанията на музикалните науки, те постепенно заеха опразнени капелмайсторски места и днес в България няма нито един чужденец капелмайстор.