Чувахме звъна на мечове и копия…

Паркът мавзолей „Владислав Варненчик” е изграден през 1935 година в центъра на бойното поле, където през 1444 г. младият полско-унгарски крал Владислав III Ягело намира смъртта си. В изграждането на парка участват знакови имена за Варна като инж. Янко Мустаков (кмет на Варна), полк. Петър Димков, инж. Любомир Димов, арх. Антон Новак, арх. Антон Франгя, архимандрит Инокентий, Карел Шкорпил и др. Начинанието горещо е подкрепено от варненските граждани.

Любен Игнатов си спомня времето, когато ученици от варненските училища с жар и ентусиазъм помагат при оформянето на парка.

„Първата ми среща с паметната битка на народите през 1444 г. и легендите за Владислав Варненчик бе през 30-те години, когато се взе решението за създаването на парк-музея. Беше време, когато се раждаха и осъществяваха много инициативи за повдигане на националното самочувствие. Всички те намираха отражение в учебния процес и не минаваха без участието и труда на учениците.

Тогава булевард „Владислав Варненчик” се наричаше „Ташоолу”, а кв. „Владиславово” – „Пашакьой”. Градът завършваше около бившите маслобойни. Оттам нататък бе пусто поле. Да се отиде до могилата в днешния парк-музей означаваше да се организира еднодневна екскурзия.

Подготовката започваше от предния ден. Първата грижа бе водата. Почти във всеки дом имаше трофейна войнишка манерка – спомен от войната – неизменно окачена на колана. Храната почти винаги бе една и съща – кюфте, сирене, варени яйца. Не забравяхме малко чердже за сядане и по-дебела връхна дреха. Освен това всеки носеше подходящ инструмент.

Тръгвахме рано сутринта с песни – най-често „Край Босфора шум се вдига” или „Тих, бял Дунав”. С пристигането всички се събирахме на върха на могилата и някой от учителите описваше грандиозната битка през 1444 г. Отвисоко оглеждахме цялото полесражение. В детското ми въображение като лавина настъпваха рицарите на крал Владислав в тежките си блестящи брони. Чувахме цвиленето на конете и звъна на мечовете и копията.

Вдъхновени от во́йните, дошли от далечни земи да се бият за нашата свобода, се хващахме за работа – с тайната надежда да открием някаква следа от сражението. Едни терасираха, други копаеха дупки за залесяване, трети изнасяха камъните или скубеха избуялата трева и тръни.

Обядвахме на върха, с поглед към блестящото в далечината езеро, все още под впечатлението на разказа за това историческо събитие. После – отново на работа. Завръщахме се в града късно следобед, доволни от свършената работа, със същите, звучащи още по-бодро песни.”