Спомен за двамата братя и “Щурчето” на Варна

На 1 февруари 1932 година са родени братята Райко и Данаил Райкови. Братята, създатели на емблематичния детски пантомимен куклен театър “Щурче”. По този повод ще ви разкажем историята на създаването на театъра, който не е просто актьорска школа, а уникално явление в културния живот на Варна в периода 1959 – 1999 година.

Ачо и Дики
За хората, които си спомнят за Данаил и Райко Райкови, те са просто братя Райкови. За приятелите и техните “щурчета”, те са Ачо и Дики. Двамата близнаци си поделят работата по братски: Ачо е режисьор и се занимава с постановките, а Дики – с декорите, костюмите и куклите. За създател на театър “Щурче” се счита Ачо. В далечната 1959 година той е учител по физкултура в училище “Иван Вазов”. Дики по това време е студент трети курс в Художествената академия в София. Един ден той получава тревожно писмо от майка си, която пише, че Ачо се е затворил в себе си, пишел нещо, после го унищожавал, говорел си сам, подскачал, ръкомахал. Скоро след това получава писмо лично от брат си, който го моли да му изпрати скици на четири мравки, слънце и тъжна луна… Когато се прибира във Варна, Дики разбира, че брат му всъщност си е съвсем добре, просто за да разнообрази живота на децата в училище е създал пантомимен куклен театър. След като завършва Академията, Дики също става учител в училище “Иван Вазов” и се включва в театъра. Там поставят и първите две пиеси „Заешко училище” и „Сънят на малкото Дорче”.

Името “Щурче”
През летните ваканции братята водят децата на палатков лагер в Галата, край родната им къща. Сутрин ходят на плаж, а след обяд репетират в старата къща. Театърът вече набирал популярност, но още нямал име. Една вечер край лагерния огън децата започнали да предлагат различни имена, но никое предложение не се приемало единодушно. Накрая всички уморено се умълчали, а в тъмнината запял щурец… Така се ражда името на студията – „Щурче”.

Стилът “Щурче”
В работата на театъра се акцентира върху пластичното и ритмичното движение със светещи кукли и декори на ултравиолетова светлина. Словото липсва или е съвсем малко. Движението, жестът и мимиката могат да бъдат толкова изразителни, че да развълнуват зрителите, разкривайки пред тях характери и истории, без да се произнесе нито една дума. В постановките си Райко Райков залага на миниатюрите, защото като педагог, той знае, че децата не обичат да им се разказват дълги истории, колкото и интересни да са те.

Стилът на театър “Щурче” се определя от творческата работа в екип. В постановките най-често една кукла се ръководи от няколко човека. Всеки действа поотделно, но следи движенията на своите партньори. Никой не забравя, че е частица от целия екип на театъра. Няма значение кой каква кукла води. Може да е глава на котка или краче на мишка, важното е всеки да е в пълно единство с останалите, с ритъма на представлението.

Нестандартно обучение
Интересен е подходът на двамата братя за провокиране на детското въображение. Обикновено след репетиция децата уморени лягат по сцената за кратка почивка. Райко Райков им пуска музика и им предлага да поиграят – да си представят, че спят и сънуват. Кагато музиката спре, всяко дете трябва да разкаже своя сън. Това после помага на режисьора за разпределяне на ролите в постановката.

Във вид на игра децата се въвеждат в литературното творчество, както и в света на изобразителното изкуство. Например, на децата се дава задачата да рисуват къщичка. Следващата задача е да нарисуват “страшна къщичка” или “смешна къщичка” или “тъжна къщичка”. По този начин децата излизат извън шаблона и разгръщат своето въображение.

Успехи по света и у нас
В началото малките актьори репетират на различни места. По-късно им се предоставя зала в Дома на транспортните работници. Зареждат се спектаклите: “Опитно поле”, „Старецът и морето” по Хемингуей, „Пинокио” по Карло Колоди, „Етюди” по Константин Павлов, „Спомен”, „Акробати”, „Игра”, „Котка и мишка”, „Приказка без думи” по Андерсен и т. н. Зареждат се и турнетата по света: Унгария, Германия, Полша, Чехия, Куба… През 1991 г. театърът стига и до Щатите, представяйки „Петимата старци” по текст на Константин Павлов. Етюдът е със заглавие„The Will” („Наследството”).

“Бялата приказка” на театър “Щурче”
Съдбоносна е срещата между “щурчетата” от Варна с големия български писател Валери Петров. След като гледа представлението “Дядо вади ряпа”, Валери Петров е силно впечатлен – “привидно непретенциозно, но толкова изпипано и точно – споделя писателя, че наистина се получаваше чудесен спектакъл. Всичко беше добре, но им липсваше драматургия. Така се опитах да направя нещо за тях и се получи първата приказка, която написах за деца. Тя се наричаше „Бяла приказка”. Те я направиха много хубаво. После написах и други неща и покрай щурчетата разгънах своята линия за деца. Тя нямаше да се развие без контакта с тях”.