27 юли

Малка уличка, слизаща към площад “Екзарх Йосиф” (Шишковата градинка, както често я назоват варненци) с име “27 юли”, ни завръща към времето на освобождението на Варна. Улица „27 юли” е била средище на българската общност, където с „Дерзост и Согласие”* българските община, училище, читалище и църква градят националната ни идентичност.

Осем месеца делят Варна до завръщането й в българската държава, което е факт едва през месец октомври, въпреки Санстефанския и Берлинския договор.

27 юли 1878 година е символичен ден, от който започва новата история на нашия град. На тази дата руските войски са посрещнати в двора на училището от свещеник Христо Върбанов. На неговите спомени за този ден, публикувани в “Известията на Варненското археологическо дружество” (т. V, 1912), както и на разкази на участници като Стати Попов, Господин Ангелов, архимандрит Инокентий, Атанас Манов и словото на учителя Димитър Станчев, се дължи възстановяването на събитията по посрещането. В книгата си “Варна след Освобождението” историкът Борислав Денчев представя лица и събития от това ново българско начало:

“Турските власти се обръщат към българския свещеник Христо Върбанов, като глава на българите, да поеме битовото устройство във Варна на ген. л-т. Столипин. Първата вечер ген. л-т. Столипин нощува в руския параход “Константин Велики”, а след това е настанен в къщата на Янаки Жеков. Той е един от най-активните радетели за “българщината” във Варна преди Освобождението. Янаки (Иван) Жеков (III.1819-11.IX.1904) е роден в град Ямбол. По време на Руско-Турската война, през 1828 г., семейството му се изселва в Болград. По климатически съображения през 1829 г. се преселват в с. Девня, а от 1830 г. живеят във Варна. Я. Жеков бил даден за слуга на манифактурния търговец Панайот Мелиди. След време Янаки Жеков успява и открива свой магазин за манифактурни стоки до кръчмата на Андон Карабатак. Радетел е за “българщината” във Варна и касиер на българската църковно-просветна община. Янаки Жеков е член на настоятелството, управляващо манастира “Св. Константин”, преди да се учреди Екзархията. За бунтовническа дейност срещу османската власт е осъден на обесване, но успява да се укрие. В неговия дом живеят ген. Столипин и ген. Кишелски. Срещу домът на Янаки Жеков е сградата на Българската община. Там е настанена руската телеграфна станция.

За хода на преговорите разказва свещеник Христо Върбанов. Фазлъ паша продължавал да упорства под претекст, че няма заповед от Цариград. Налага се ген. л-т. Столипин лично да отиде в Цариград и да донесе въпросната заповед. Едва тогава, на 27 юли 1878 година, идва Освобождението и за варненци. Начело на посрещачите са първенците на Българската община Велико Христов, Янко Славчев, свещеник Христо Върбанов и учителят Димитър Станчев. Той е един от активните дейци на Българското възраждане във Варна преди Освобождението.

Димитър Станчев (24.VI.1847 – 12.XII.1905) е роден в град Шумен. Учи в родния си град при Добри Войников. През 1870-1872 година е главен учител в българското училище в гр. Варна. По инициатива на Димитър Станчев и Стефан Деребеев е основано в началото на 1871 г. българско ученическо дружество “Просвещение”. От 1872 до 1875 г. Станчев е учител в село Юшенли (Ботево). Там основава таен революционен комитет. За да се спаси от арест се скрива в гр. Добрич до 1877 г., но и там е в опасност и след неуспешен опит да получи убежище във Варна, прекарва 1878 година в Провадия. Малко преди турците да предадат Варна на руските войски, Димитър Станчев пристига в града. С пламенната си реч на 27 юли 1878 година той е един от официалните посрещачи на руските войски. Участник е в Сръбско-Българската война, а до края на живота си учителства във Варна.”.

И разказа на Христо Върбанов:

„На уреченото време чува се музика. Знаем че войските идат. Всеки българин със сърдечна радост със сълза на очите гледа да види от де ще се зададат Освободителите. Часа мина 10, стана 12. Ний сме приготвени. В. Христов с табла в ръце, с хлеб, сол, аз с кръст в ръце. Няма войски. Турците затворили портите и не пущат русите. Генералите, без отрядния генерал Цимерман, прескачат през Илдъз табия отиват при турските офицери. По този начин отвориха портата Освободителите и влязоха в града. Те застанаха в Ченгене пазар, с музика на чело, пред църквата Св. Архангел Михаил – 800 солдати … влязоха в малката черква с едно знаме. Като нямахме тогава молебени, направих молебен на Пресвета Богородица. Генерал Столипин припява канона на Пр. Богородица. Д. Станчев, учител, държа реч на славянски език: “Вий братя, едни по кръв вера, дойдохте изпълнихте един християнски дълг, като оставихте бащи, майки, братя, сестри, жени, деца домове. Дойдохте да освободите вашите братя от турското иго…”.

Всички присъстващи в черквата захванаха с кърпи да си бършат насълзените очи. Речта се свърши; дадох отпуск и войските излязоха на улицата пред черквата. Излязох с кръста в ръце, подадох всекиму да го целуне. На всеки – по един геврек, чаша вино. Войските останаха на местата си, музиката свири под Янаки Жековата къща. Турските войски изпразват града. Генералите заминаха да посетят арменската и гръцка черкви. Удивително беше, че турската войска минава измежду руската, без да се закачват. Генералите се върнаха от посещението, дадоха заповед на войската и тя излезе вън от града на лагер.”.

Сред тълпата посрещачи е и невръстният Антон Страшимиров, който разказва:

“На посрещането българите се бяха струпали пред своята черквица. Но все пак те бяха налице. А зад тях стоеше неизброима тълпа от гагаузи, арменци, евреи и гърци. Няма никога да забравя безкрайната върволица, която се заниза пред нас – върволица от гигантски коне и над тях тънки ездници, изгубени в гора от пики!”

***

Предлагаме ви да прочетете и още свидетелства публикувани във Варненска дигитална библиотека, разказани на страниците на вестник Варненски кореняк от Господин Ангелов, Атанас Манов и архимандрит Инокентий Софийски.

—————————–
* Печат на Варненска училищна община