Морето е моят живот! – I част
Проф. Гочо Гочев е театрален критик и педагог, оставил трайни следи в българското драматично и сценично изкуство. Роден е на 5 юни 1913 г. в Каварна. Основно и гимназиално образование завършва във Варна. По образование е юрист, стажува във Варненския съд (1938-1940), а след това 2 години е адвокат в родния си град.
Драматург е на Варненския драматичен театър (1944-1945), а от 1945 до 1950 г. е секретар на Съюза на българските артисти и на театралната секция в Камарата на народната култура. В периода 1950-1961 г. е доцент, а от 1962-а професор по театрална критика във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“, София. Завежда секция „Теория и история на театъра“ в Института за изкуствознание при БАН (1968 – 1983).
В книгата „Недописан дневник. Автобиографични спомени” (1981) Гочо Гочев разказва за силната връзка с морето и незабравимите дни на младостта…
Морето е моят живот… До голяма степен то възпита моя характер, естетическия ми вкус, чувствата, волята. Една среща с буря, когато огромните вълни сякаш дебнат, оставя в съзнанието не по-малка диря от съзерцанието на трагичен спектакъл. Тя разтърсва едновременно всички сетива и човек като че ли напуска това неравно сражение вече друг, по-силен, подготвен за други битки.
Трудно ми е да кажа, че съм го опознал добре, макар да съм бил свидетел на безбройните му превъплъщения: на сменящите се багри – сто вида зелено, синьо, виолетово до черно; на тишината му – такава огромна маса и да заспи; и на внезапните му избухвания – от лекия нормален бриз до ураганни ветрове, които едва не захвърлиха по време на една екскурзия нашето параходче „Васил Коларов” на скалистия италиански бряг.
Превъплъщенията на морето! Не могат да се забравят нито неговите ласки, нито гибелните му прегръдки…
Близо десет лета, от юни до средата на септември, живях непосредствено край него, в колибата на мой варненски приятел в местността Кокодива – между днешния писателски почивен дом и Дома на журналистите. Лозето граничеше с плажа. Колибата ползувахме само при лошо време. В топлите нощи изнасяхме дюшеците до самата вода.
И така – всяка година – по деветдесет дни блаженство. Тук „летувахме” като че ли само ние – пет-шест другари, ученици от гимназията, а после вече студенти и съдебни кандидати… Наоколо никакви вили, никакви почивни станции, асфалтирани шосета или модерен транспорт. Само няколко къщурки, притежание предимно на хора от съседни села; черен път и една зеленчукова
градина в долинката, която се намира до сегашния Дом на журналистите. Мисля, че днес там има къмпинг. Тази зеленчукова градина беше нашата снабдителна и спасителна база… Понякога и рибарите от съседния гриб ни плащаха в „натура”, задето им помагахме при изтеглянето на мрежите.
Сутрин, щом се събудим – вместо на мивката – в морето. Закуска. После всеки поемаше, където „очите му видят”, а двама дежурни тръгваха до „Свети Константин” да купят хляб от фурната до манастира. („Свети Константин” тогава беше единствения 
морски курорт, където отсядаха дипломати и нашенски богаташи. Запомнил съм неговите редовни посетители, тютюнотърговците Кършеви с трите си красиви дъщери). На обяд – наново къпане, тоя път продължително. Влизахме навътре и плувахме до пълно изтощение.
Обедът се „сервираше” под шарената сянка на огромната череша. После два часа сън или разговори, които бързо стихват, защото ни разтапя сънят. След почивката – вземаш книгата и – на скалите. Времето почти ги разруши. Днес са останали малки отломки от някогашните каменни грамади, някои от които бяха равни като кубове с лъскави гладки стени…
Поглъщам жадно увлекателните страници, минават часове и по охладнелия си гръб усещам, че денят е превалил и Кириша ме чака с вечерята.
И наново към „Свети Константин” – сега на „лов за полякини”! Но щастието ни се усмихваше твърде рядко. Макар че бяхме млади, яки и добри плувци, макар да ни наричаха „морски вълци”… Обикновено подсмърчахме край дансинга, вдишвайки аромата на овнешките кебапчета и късно през нощта се връщахме към колибата, коментирайки преживяното ту скептично, ту с надежда за утрешния ден.
Да не играя на излишна скромност. Имаше и светли дни, имаше и любов, и краткотрайни, и дълготрайни увлечения. И писма с чуждестранни красиви марки. С идването на зимата кореспонденцията оредяваше – една новогодишна честитка – и животът тръгваше в прозаичното си русло…
