Дар за чест и похвала

През 1869 година бившият управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич издава в Цариград първия том на съчинението “История блъгарска”. През 1896 г. изпраща екземпляр от изданието до Варненската общинска библиотека със следния надпис:

“Подарена от съчинителя Г. Кръстевича на Варненската общинска библиотека за чест и похвала на повременните нейни кметове и помощници, които са се неуморимо старали и стараят за нейното учреждение и умножение.

Г. Кръстевич”

Между спомоществувателите на книгата се срещат имената на Михаил Колони от Букурещ (впоследствие два пъти е избиран за кмет на Варна), който поръчва 20 броя; Райка поп Георгиева Футекова (бъдещата Райна Княгиня), тогава тринайсетгодишна ученичка в Девическото училище в Панагюрище; братя Фичеви – синове на майстор Колю Фичето; Стефан Тодоров Караджа от Тулча, добруджанският революционер, загинал за свободата на Отечеството преди излизането на предплатената от него книга.

Днес това уникално издание се съхранява в Регионална библиотека “Пенчо Славейков”.

В “История блъгарска” възрожденският просветен деец и историк Гаврил Кръстевич подробно проследява политическата история на Хунския военно-племенен съюз от края на IV век до 475 година, когато, по негово мнение, “независимото Уннско царство” окончателно се разпада. В един относително голям книжен обем (337 страници текст и 150 страници научен апарат) са представени с подробности почти всички основни събития, свързани с движението на хуните в пределите на Източна и Централна Европа през посочения период, за които средновековните хронисти са оставили някакви писмени сведения.

Основен акцент е поставен върху несекващите войни между Хунския съюз и армииите на Източната и Западната Римска империя. Воден от идеята, че в случая става дума за събития, в които пряко участва българската племенна общност, Кръстевич гледа на зашеметяващото въздигане на хунската държава като неделима част от нашата история и извежда тезата, че днешните българи са преки потомци на едновремешните хуни, които не са били нито монголи или татари, нито фини или чуди, а “чисти славени, които говорили и тогаз както и днес язик чисто Славенски”.

Разбира се, тезата на Кръстевич за “хунобългарите” остава изолирана от българската средновековна история, въпреки, че и други учени са проучвали темата. Дори авторитетният български историк-медиевист Васил Златарски в своята “История на българската държава през средните векове” не съумява да наложи представата, че “първоначалната история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония средноазиатски турски народи, които са известни под общото име хун-ну”.

Въпреки това не бива да се пренебрегва обстоятелството, че това е една книга, която доста точно и върху основата на обилен изворов материал, запознава жадната за историческо знание възрожденска интелигенция с редица събития от богатия на етнически, военно-политически и културни промени европейски V век.

За съжаление втори и трети том на Историята, които е трябвало да обхващат времето до 1041 г. (въстанието на Петър Делян срещу византийските поробители), така и остават недообработени и неиздадени.