От Скайуокър до Хамлет

Преди много години
в една далечна
галактика…

Онези, чието детство и юношество е преминало през осемдесетте години на миналия век, имат някои много типични спомени. Безкрайни опашки пред кината. Блъскане пред касите. Подмолно преряване на родителските портфейли с цел добиване на пари за билет за осемнайсетото гледане на “Завръщането на джедаите”. Летни игри до среднощ, в които всички, включително момичетата, искат да са Люк и да побеждават отново и отново Дарт Вейдър.

В България “Междузвездни войни” тръгна по кината с няколко години закъснение след премиерата си, но не успя да закъснее в предизвикването на фурор и в създаването на истински култ към сагата. Това пък съответно доведе до вълнения сред блюстителите на “съвременния морал”, които зорко се грижеха работническата класа да не се натъкне на случайна пробойна в оградата и да не се отклони от уверения си поход към светлото бъдеще. Фантастичната поредица стана обект на обществени дискусии и беше порицавана нееднократно дори от известния ни писател-фантаст Любен Дилов.

Спорове и обсъждания се провеждаха не само на национално, но и на местно ниво. Така например в бр. 42 на варненския вестник “Народно дело” от 1984 г. е публикувано обобщение на разговора за младежката публика и изкуството “Между Скайуокър и Хамлет”, продължил близо година и предизвикан от прожекциите в българските кина на “Империята отвръща на удара”, който тогава беше известен и като “втората серия” на “Междузвездни войни”.

Макар статията на проф. Кръстьо Горанов да представлява доста любопитно четиво, няма да ви препубликуваме цялата, защото размерът на шрифта ѝ може да е доста дребен, но пък за сметка на това обемът на материала е твърде голям.

И все пак, ето някои от дискусионните въпроси, породени от култовата сага “Междузвездни войни” при встъпването ѝ в Народна Република България.

От Скайуокър до Хамлет

“Датският принц и небесният пътник са рожба на човешката фантазия и поради това не всякога би трябвало да се самоизключват. Още по-малко пък една съвременна култура на младежта би могла да се разглежда като махало между единия и другия. Единият се е укрепил в долния пласт на съвременната – така наречена “масова” – култура и покрай удивителните си (технически) и понякога уморителни приключения служи вярна служба на буржоазния “свръхчовешки” светоглед. Другият – израз на високия хуманизъм и човешкия справедлив бунт – е окупирал трайно горните пластове на всечовешката култура. Те дълбоко се различават, но не воюват изначално помежду си. Някога, преди да се роди Скайуокър, в родината на Хамлет един от най-значимите представители на човешкия дух, Бертранд Ръсел, наред с философските си и математическите съчинения обичаше да чете и дори сам пишеше криминални романи. Въпросът е не да се отрича Скайуокър – това би довело до неговото “напук” още по-безкритично възприятие, а да се премахнат онези пречки, които не позволяват на индивида да измине пътя от Скайуокър или дискотечната “музикална сауна” до Хамлет и неговите другари от горните пластове на човешката култура.

Тревожно е не това, че има младежи, които харесват “Междузвездни войни”, а не харесват “Хан Аспарух”, тревожна е полемичната “ножица” между една съмнително специфична “младежка култура”, която се идентифицира със Скайуокър и дискотеките, и това, което е прието да се обозначава като “висока култура” и което се отъждествява с програмите на училището, масовите средства за информация, лекционната пропаганда и др. Ленин в беседата си с Клара Цеткин не отрече потребността от забава, но се безпокоеше забавните форми да не пресекат пътя на трудовите хора към истинското изкуство. При това Ленин разглеждаше милионите, на които революцията открива достъпа до великото изкуство не само като “потребители”, но и като активни създатели на художествени ценности. Културната активност на масите според него е съставка на тяхната воля и възможност да управляват социалистическото общество, активно да се вместват в преобразованията на живота. При такава активност няма антагонизъм между Скайуокър и Хамлет, между забавата и великото изкуство, те и двете обслужват многообразните интереси на хората. Но при условие, че преобладаващ е социалистическият, активният, творческият тип човек, а не завещаният и подхранван от буржоазното стоково производство пасивен “потребител”.

Зад спора между Скайуокър и Хамлет прозират не толкова отвлечените неща, прозира конфликтът меду “хомо луденс” (играещият, забавляващият се човек) и “хомо креатор”, активният човек с творческа нагласа. Често ще чуете: изкуството облагородява. Това е вярно, ако не е много абстрактно, ако не е банално “общо място” в нашите поучения. Зависи обаче какво изкуство, в каква среда, по какъв начин разпространено. Далеч не всяко изкуство облагородява, но често с твърдението за “облагородяването” се крият съвсем неблагородни намерения и действия. Всяко изкуство обаче оказва някаква нравствено (а не само естетическо) влияние върху групата и личността. Добро или лошо. То се усилва многократно с възможностите на съвременните масови средства за въздействие. “Силните” от буржоазния свят много залагат на техническите новости, към които младежта проявява естествен интерес, за да ръководят нейното съзнание по посока на реакционни, консервативни идеи и идеали. Не само у тях, но и у нас. Разчитат на спътниците, лазерите, глобалната телевизия, касетите и видеозаписите. Разчитат на глобално въздействие за подивяване на духовете в интерес на капиталистическото господство. Разчитат на умелото програмиране, на една техника за организиране на информацията, която понякога наричат “медиа адженда сетинг”, “панелна пропагнада” и т. н., за да преградят пътя на могъщото облагородяващо въздействие на прогресивната култура, сред която ценностите на социализма заемат челно място върху младите души.

Техниката, колкото и да е полезна, удивляваща, не може да замени живото човешко общуване чрез художествени образи, тя е призвана само да му служи, да го облекчава. Стремежът е сега телевизията, киното и другите технически средства да не дават сдъвкана духовна храна, която е предназначена само за пасивно потребление. Всичко трябва да пробужда човешката положителна градивна активност, творческите сили на личността, които тя да прилага във всички области на живота. Да пробужда човешката отговорност пред днешния и утрешния ден. Да разширява нравствения кръгозор на човека. Да приближава до нравствеността на човека – работник, човека – революционер. А това изисква задължително поне още две неща. На първо място – личния пример на възрастните, на възпитателите. “Попският морал” – ножицата между думи и дела – подкопава всички нравствени и естетически императиви. И второ – но не по важност: младежта не може да търпи ролята на пасивно присъствие в културата. Тя иска активно участие – и не само в културата, а във всички области на живота. Тя трябва да открива, активно да присъствува в изграждането на живота – тук и сега.

Художественото възпитание не може да се осъществява бездарно и скучно. Младеж споделя, че намразил литературата заради учителката си в гимназията. “По-скучен човек от нея не съм виждал. Като започне да изпитват и пита: “Колко метафори има в “Опълченците на Шипка”?”… Заради нея тогава нито “Война и мир” прочетох, нито “Дон Кихот”.”

Едва ли всичко се обяснява само с учителката, но нима това е маловажно? Споменава се за недокрай изпълнения дълг на възпитателите: родители, учители, масови средства, програматори, организатори на културния живот. Занемарено е общуването на родители и деца по проблемите на изкуството (и само по тях ли?). Кампанийните колективни посещения в операта, театъра, концертната зала пренебрегват доброволния личен контакт на младия човек с изкуството. Дискотеката започва да измества библиотеката.

Достатъчно ли са застъпени големите автори в учебната програма? И как се преподават? Подчертавам последния въпрос, защото ми се струва особено важен. Не може посредствено или с чиновническо съзнание да се поднасят на младите хора великите образи – “бумеранговият” ефект ще е неизбежен. Един млад човек споделя неудовлетвореността си от театралната постановка на “Три сестри”, той би предпочел да прочете пиесата на Чехов. Но дали ще я прочете? Особено ако е травмиран от училищните “методики” и от скучното преподаване. Ключово значение има качеството на транслиращия канал (простете ми “учения стил”), качеството на поднасяне на художествената творба. “Междузвездни войни” има високо качество на транслиране и ниско качество на художествени образи (първото благоприятства усвояването на второто), при пиесата на Чехов (а и при бездарното, скучно преподаване) нещата стоят обратно.

Онова, което се възпроизвежда масово и влиза почти във всеки дом, не може да бъде отстранено чрез проповеди и осъдителни възклицания, или пък чрез “всепозволеност”, или принуда. Нужни са сериозни промени с цялостната програмация на съвременния културен процес, ако искаме Скайуокър да не пречи на младите да израстват до разбиране и съпреживяване на Хамлет…”

И така… Някои неща си остават същите, независимо през какви метаморфози са минали. Любовта към “Междузвездни войни” си остава все така жива и сега представителите на цели две или дори три поколения ще очакват с интерес приключенията на Рей, Фин и По. Ако и вие сте от “заразените” с бацила на сагата, ви пожелаваме Силата да бъде с вас! 🙂