Вестници и вестникари

Първите следосвобожденски издания имат изцяло партиен характер – т. нар. „консерваторски и либерален печат”, към които по-късно се присъединява социалистическият. Много политици (особено в опозиция) сами списват вестниците и изпращат материали за тях. Характерни за тези вестници са ожесточените спорове между партии, кръгове и дейци, водени на невъздържан и краен език. За подобна журналистика Алеко Константинов казва в „Бай Ганьо”: „Тури си едно перде на очите (па няма и нужда) и псувай наляво и надясно.” Материалите са анонимни, а и често за „отговорни редактори” са поставяни срещу възнаграждение неграмотни лица, за да лежат в затвора при евентуални наказателни санкции.

Дълго време в центъра на полемиките стои отношението към Русия (алтернативно към Германия и Австро-Унгария) и вестниците нажежават русофилските и русофобските страсти. В партийните вестници намират силно пристрастно отражение и бурните събития на епохата – Съединението, Сръбско-българската война, Македонския въпрос, Илинденско-Преображенското въстание и др.

Като цяло вестниците са белязани от едностранчивост, силна полемичност, без да се държи сметка за верността на фактите, често непроверени. Ето как Георги Каназирски-Верин описва списването на тогавашните вестници:

„По него време (1904 г.) събития нямаше. Ние пълнехме хрониките със съобщения за уволнения и назначения на околийски началници, пристави, старши стражари. Петимни бяхме да узнаем някой скандал, станал в питейно заведение или някоя малко по-сложна кражба, която предавахме с известна доза мистерия, за да я направим по-интересна за читателите. Когато една учителка в Юч-Бунар се самоотрови поради това, че нейният годеник й върнал годежа, ние бързо създадохме цял любовен роман, в който представихме годеника като един авантюрист – нещо като Казанова, а учителката – негова невинна жертва.

Три дена пълнехме колоните на вестниците с подробности по техните сношения, описвахме техните срещи и сантиментални разходки из Курубаглар, любовните клетви на прелъстителя и всеотдайната любов на учителката, нейното разочарование, мъките, които тя преживява, и най-сетне трагичното й решение да тури край на живота си. Разбира се, всичко това беше плод на нашата фантазия, описания с най-малки подробности, като че ли ние сме били свидетели на всички тия техни срещи. Важното е, че главният редактор беше доволен и вестникът беше по-интересен и търсен.

Специалност в писането също нямаше. Веднъж за голямо мое учудване получих заповед да напиша нещо по строящия се столичен паваж. Понятие нямах от тази работа. Но заповедта си е заповед. Отидох в Народната библиотека, взех списанието на българските инженери, в което имаше дълга студия по керамичния паваж, прочетох я и я предадох много съкратена, разказана с мои думи. Така изпълних задачата, която ми беше дадена, като прибягнах до плагиатство“.

В партийните вестници най-често използвани са сатиричните жанрове като фейлетона, памфлета, епиграмите; поместват се и пътеписи.

Във Варна през лятото на 1880 г. излиза първият брой на „Варненский вестник”, орган на либералната партия в града с редактор Георги Кърджиев. Вестникът издига глас на протест срещу ограниченията на политическите права на народа, срещу настъплението на консерваторите, които ратуват за възстновяване на потъпканите възрожденски идеали. След острите борби между консерватори и либерали в изборите за общински съвет, Георги Кърджиев е принуден не само да преустанови издаването на вестника (19 ноември 1880 г.), но и да напусне града.

След партийния печат се появяват независимите информационни вестници. Те са с разнообразно съдържание, много отдели, информационна служба, дописници в големите градове на страната и кореспонденции от някои европейски столици.

Фундаменталните политически издания, които отразяват епохата, са вестник „Варненски новини” – първият варненски всекидневник, излизал най-дълго време от 6 декември 1912 г. до 7 ноември 1944 г., основан и редактиран от Велко Юруков, Георги Белев и Антон Байчев; вестник „Варненска поща” – излизал от 4 юли 1919 г. до 8 ноември 1944 г., редактиран от Недко Константинов, Лука Константинов и Васил Панайотов и вестник „Черно море” – излизал от 28 януари. 1929 г. до 22 август 1944 г., редактиран от Александър Великов и Драгомир Савов. Трите вестника са безпартийни, с богато информационно съдържание. Коментарите им са от десни или центристки позиции.

Варна е град на няколко етнически и религиозни общности – българска, турска, гръцка, арменска. Всяка има своя махала, свои модели на общуване, своя църква, училища и, разбира се, вестници. До края на ХІХ век тук се издават 17 вестника на български език, 6 на арменски, 5 на гръцки и 2 на турски език. Те задоволяват духовните потребности на своите читатели, като предлагат четива за живота в техните прародини, за по-значими събития в други български градове, дават съвети и препоръки за участие в обществения живот. По този начин вестниците допринасят както за известно консолидирането на етносите, така и за тяхното приобщаване към обществено-политическия живот в града.