Варна преди три поколения

Петър Матеев (1850-1943) е български дипломат, общественик и дарител. В динамичната му биография се открояват периодите като частен секретар на генерал-губернатора на Източна Румелия Алеко Богориди, главен директор на пощите и телеграфите на Княжество България, първи български търговски агент в Одрин, дипломат в Атина и главен комисар на българската експозиция на изложението в Сейнт Луис, САЩ.

Пристига във Варна през 1864 г. Първите му впечатления от града, “главния турски европейски порт на Черното море” са, че в него не съществува нищо напреднало и модерно. Порт в същинския смисъл няма, а само един открит залив; градът е обграден с крепостни стени; излизането и влизането става през врати (капии), които се затварят при залез слънце и отварят сутринта. Авторът разказва още, че крепостните врати на града до 1829 г. са украсени с добре изработени мраморни плочи, с герб и надписи, които са отнесени от руските войски като трофеи при оттеглянето им след Одринския мирен договор.

В статията “Варна преди три поколения”, отпечатана във в-к “Мир” през 1936 г., Петър Матеев дава описание на града през погледа на английския инженер Х. С. Бъркли, строител на железопътната линия Варна – Русе, която наскоро е завършена.

“… Варна има население дванадесет хиляди души, сгъстено в стенната ограда, от които повече от две хиляди не работят. Няколко работят в порта като хамали с коли с един кон, други притежават лозя, дето извършват лека работа; голямата част, обаче, очевидно нищо не вършат през целия си живот; при все това бедност няма каквато знам в богатите индустриални среди на Англия.

В непосредствените части около града, земята не е обработвана, освен лозята. Кагато се започна строежа на железницата, много малко поискаха работа, при това дюкяните, гостилниците и кафенетата биваха пълни с бедни хора, къщите им натрупани с деца недобре гледани, но здрави, добре хранени и задоволени.…

Има едно добро нещо във Варна. Това е водата, която е добра и изобилна; тя е доведена от височините на северо-изток в глинени тръби. Тя тече по всичките части на града през мраморни чешми с корита отпред за поене на добитъка.

Градът е разделен на квартали – оня на турците, на татарите, на арменците, на гърците, на българите и даже на циганите; всички се държат отделно, освен гърците, между които чужденците търговци и консулите наемат къщята си. Наемът се винаги предплаща за година.

Градът е обграден с крепостни стени, добре зидани от камък, с ров, планирани вероятно от европейски инженери. В мое време батареите бяха въоръжени с оръдия безполезни от дълго време. В средата на града имаше голям склад с барут. Предвид голямата безгрижност с която артилеристите-пазачи влизаха и излизаха с цигара в устата, заключавах, че барутът ще да е бил влажен и безвреден.

Моите къща и бюро се намираха на една главна улица между гръцкия и българския квартали. Шумът, който се причиняваше вечерта и през първите нощни часове от жителите, влизащи и излизащи от кръчмите, беше нетъприм. Те се лудешки караха, но не стигаха до бой.

Нарядко се виждаха гъркините на улиците. В неделя или в празничен ден мъжете им или бащите им ги извеждаха семейно в кола на лозята. Те обичаха да седят на портите си, за да гледат на улицата през тесните разтруци (разтруга – пролука, цепнатина). Което казвам за гъркините, казвам го и за българките. В българския квартал, обаче, се срещаха много хубавици и приветни момичета, когато между гъркините забелязваха се лица приятни, но без привлекателност. Те бяха хубави като статуи и повече нищо.

Варвам, че жените раи (християнки турски поданици) бяха най-нравствените в цяла Европа, а това беше особено любопитно, когато техните съседи под християнско правителство не можеха да се гордеят като образци на чистота.

Всяка къща, турска или християнска, притежаваше двор; никоя къща, освен двуетажните, нямаше прозорец на улицата. Всяка къща си имаше своята веранда (открит хайят), запазена от издадения надвесен покрив, и осем месеца през годината жителите живееха там, даже и през нощта, а стаите стояха изоставени…”