Спомен за Девическата гимназия

През 1933 год. Варненската девическа гимназия “Мария Луиза” чества своята 50 годишнина. В Юбилейния лист на гимназията са поместени автентични документи, снимки и спомени, които отразяват ключови моменти в историята на учебното заведение.

Ето какво си спомня една бивша възпитаничка от постъпването си в гимназията.

“Спомени, спомени… повече от тридесет години, бях ученичка от втори клас, постъпила във Варненската гимназия 11 годишно дете! Колко далеч по време спомени и колко близо до сърцето днес, когато се празнува 50 годишния юбилей на гимназията. Първите трепети на малкото момиченце, престъпило прага на Варненската гимназия (преселено от Провадия). Какъв сложен комплекс от чувства, настроения пред неопределеното, но величествено, към което ще се устремява – науката: да опознае себе си и света! Аз се връщам тридесет години назад като през мъгла.

Искам да изпитам туй състояние, но думите са недостатъчни. Мога само интимно да го изживея. И ето пред мен се явяват образи на лица, картини. Минавах покрай големи турски казарми, които заемаха мястото от голямата църква “Св. Богородица”, ул. “Съборна”, “М. Луиза” до сегашното здание на гимназията. Днес помен няма от тях.

Гимназията се помещаваше далеч в гръцката махала в голямо здание (сега институт за глухонеми). В паметта ми смътно се мяркат образите на учителката ми по български език г-ца Серезлиева, на г-ца Сарджва по пение болезнена, приведена, една от любимите ни заради охотното й съгласяване да ни свири на пиано извънчасово, на г-н В. Тодоров (недавно починал), учител по аритметика, който ни привързваше с бащинските си обноски. По естествена история ни беше учителка г-ца Н. Гълъбарова, току-що завърнала се от запад сериозна, недостъпна. Весели бяха часовете ни по гимнастика, водени от една чужденка, г-ца Годин, извънредно висока, слаба. Тя не знаеше езика ни, и ние жестоки, както обикновено се проявяват децата в такива случаи, се превивахме от смях.

Тогава нямаше това, на което се радват сега учащите: спорт, излети, утра, забави, театри, кина. Единствен голям празник бе “Св. Кирил и Методий”.

А голямо събитие бе да заминем до някъде с трен, обикновено до Гебедже, или най-далеч до Невша. Единични, групови екскурзии нямаше. Тогава ученичките от горните класове бяха възрастни и ние малките обичахме да им се любуваме, когато те кичеха главите си с венци от мак през време на невшанските разходки.

Най-голямата ми радост, незабравим спомен, бе преместването на гимназията в сегашното помещение (септемврий 1898 г.). То бе голямо вълнение. Първото ми влизане бе със страхопочитание, сякаш пристъпвах в някой храм. Директорът Н. Начов ни събра в гимнастическия салон и въведе в новото училище с подходящо слово.”